Background Image

Една история за голямата мечта на косъм от изпепеляване - Състезанието UTMB

Post Image

Една история за голямата мечта на косъм от изпепеляване - Състезанието UTMB


Началото на страстта

Ще започна малко отдалече, за да придобиете представа за мен в случай, че не ме познавате. Аз съм Митко и съм вече на 30 години. Когато ме попитат какво ме описва най-добре винаги казвам движението. Като малък много обичах да спортувам - футбол, баскетбол, народна топка, гоненица, всичко. Първо тренирах футбол в Нефтохимик, след това хандбал в Авес/Черноморец, след това тренирах уиндсърф, после играх волейбол в университета, отделно тенис на корт и други. Но никога не съм харесвал бягането, а тази история започва точно там. През 2011 си скъсах връзките на коляното и възстановяването ми включваше бягане. Много болезнено и досадно упражнение. Потичах малко на стадиона до нас и се върнах към футбола и волейбола. Няколко години по-късно обаче се записах на катерене и там се запознах с Пепо (шиши). Той е нещо като мен, ама по-добра версия - обича спорта и движението до лудост. Заедно пътувахме доста, за да катерим и по някое време той ме извика да сме доброволци на маратон - първо на Трявна ултра, а след това и на Лъвско сърце(триатлон).
image
Там видях от първо лице удоволствието в очите на тези луди хора (да, точно така), които преминаха границата на възможностите си и даваха всичко от себе си. Нещо в мен пламна и реших да опитам и аз. Започнах да тичам в парка с моя приятелка от катеренето Ели, която също имаше интерес да опита. Тичахме по 2-3-4км с много почивки, но пък след това се чувствах много добре и изпълнен с енергия. Тя изгуби интереса си към бягането бързо, но аз вече се бях мотивирал много и започнах да вдигам дистанцията. 


Първите състезания

Реших да се мотивирам още по-силно и се записах на първото си състезание - нощно бягане край крепостта Овеч в Провадия. Дистанцията, която си избрах беше 13(или 14км), Пепо съответно се включи на 23, а Вяра и Ели на 6.5км. Стартът бе по залез слънце и се тичаше изцяло по неосветено трасе на челници. Досега не бях тичал с челник и ми беше притеснено, след това се загубих около километър, но в крайна сметка успешно финиширах и то на 4 място само на няколко минутки от призовата тройка. След края имаше томбола и спечелих малка раница от Декатлон на томболата. Още си я пазя и си спомням с умиление за това състезание.
image
Снимки са притежание на: Ovech Night Run, Urgent Run Burgas, Persenk Ultra, Черноморски маратон, маратон Пловдив, Сребърна Run (отгоре-надолу, отляво-надясно)

След това започнах да се записвам на други състезания и да увеличавам дистанцията. Опитах много голям брой като маратон Пловдив, маратон София, маратон Варна, Търново ултра, Трявна ултра, Орехово ултра, Пирин ултра, Равногор, маратон Каланджа, Лудогорски маратон, трансграничния маратон Via Pontica,  Черноморски маратон, вече над 50 участия на 5кмрън и още много други кратки и по-дълги състезания. Тичах от 5км до 110км, тичах градски маратони и такива в пресечена местност, тичах по плажове и по върхове, а покрай тях успях да обиколя много нови и непознати кътчета на България и се запознах с невероятни и неповторими хора (обичам ви). Имаше обаче едно състезание, на което гледах със страхопочитание, но и с голяма страст и това бе.. UTMB - ултра обиколката на Монт Блан.


UTMB.. голямата мечта

image
Снимка: UTMB Mont-Blanc
Още през първата ми година, когато започнах да тичам по-сериозно попаднах на това състезание - UTMB. Оказа се, че го предават на живо в интернет и аз бях много впечатлен. Участваха хора от цял свят, а живото предаване бе неповторимо! Имаше коментатори и хора, които тичаха с камери и преследваха най-добрите бегачи в света, за да ги заснемат. Нещо ме жегна, там вътре в душичката и си обещах един ден и аз да бъда там. Това бе моята голяма мечта в този спорт, това бе също така и най-големия ми страх. Състезанието преминава през три държави - Франция, Швейцария и Италия и се движи по пътеки измежду високите върхове в Алпите. Много тежко трасе с голям брой изкачвания и голям брой спускания. Записването за състезанието също се оказа предизвикателство. Нямаш право просто ей така да се запишеш за участие, а е необходимо да си завършил определени състезания (които носят точки) през последните две години, да се запишеш за томбола и от нея да те изтеглят за участие, за да си платиш таксата и да се включиш. В томболата участваха над 40 000 души, а местата.. по-малко от 10 000. Какъв е шанса?


Томболите и късмета


В края на 2019 година за първи път успях да събера достатъчно точки, за да се регистрирам за томболата на UTMB. За съжаление точките не ми стигаха за дългата 160км дистанция, но тя някак не беше и по вкуса ми. Харесах си 100 километровата дистанция CCC (Кормайор - Шампе - Шамони), която стартира в Италия, преминава през Швейцария и финишира във Франция, а по пътя се изкачват 6100 метра сумарна денивелация. Доста предизвикателно и интересно трасе. През тази година бях завършил успешно Трявна Ултра 76км, Дивото прасе ултра 110км и Пирин ултра 38км. и се чувствах уверен, че ще мога да се справя. От томболата обаче получих разочароващото "Не".
image
През 2020 година ни удари COVID, а аз получих някаква жлъчна криза и положението беше доста зле. Съответно тренировките при мен бяха на много ниско ниво, формата ми падна доста и участвах на малък брой състезания. Този път с един приятел Митко решихме да се комбинираме като отбор и да участваме заедно за UTMB (отново CCC). По този начин получавахме двоен шанс за участие - веднъж самостоятелно и веднъж с отбора. (б.р. ако един от отбора е изтеглен се класират и двамата автоматично) И в този втори опит отново получихме "Не". От своя страна 2021 година беше едно ново дъно в моята бегаческа кариера - доста често започна да ме боли жлъчката на бягания, което ме накара да намаля тренировките, за да си спестя болката и вече всичко отиваше към своя край. И тогава се появи Митко, за да ме покани отново да участваме в томболата за UTMB заедно. "Няма как да стане, Митак. Не съм за там." казах му аз, но той продължи да настоява и в крайна сметка ме склони. Казах си - един последен опит и без друго надали ще ни изберат отново. Ако ме изберат ще му мисля дали да си платя таксата и да се запиша.


Избраха ни за UTMB

image
Третият път бил на късмет - така се получи и за мен. Падна голямо чудене дали да се запиша и да харча излишни пари, за да се мъча в Алпите. В крайна сметка реших, че това ми е било на късмет и с обещание да тренирам повече си плащам таксата и успешно се озовавам в стартовия списък. Състезанието е в края на август и трябваше да започвам да мисля как ще стигна до там, къде ще спим и още много подробности по организацията. Също така трябваше да реша в кои състезания ще се опитам да се подложа на подобно изпитание. В крайна сметка избрах да участвам на Равногор 42км, Витоша 100 (100км), Трявна Ултра (150км) и Орехово Ултра(52км) - съответно Равногор ми е любимо състезание и имах да си връщам за отказването през предходната година, Витоша 100 е подобно по разстояние (и моя дългогодишна цел) и Трявна 150 го подминаваше по дистанция, но денивелацията бе близка(общото изкачване). Организацията за самото пътуване за UTMB естествено отложих с няколко месеца и в крайна сметка всички цени се вдигнаха яко. Все пак резервирахме с известно закъснение полети, хотел, трансфери до хотела и всичко беше готово и ни очакваше. Избрахме да летим по линията София - Женева като най-близка дестинация.


Подготовката за UTMB 


Състезанията, с които исках да се подготвя започнаха и да идват, но аз не бях в завидна форма заради известни болежки в жлъчката през последните месеци. Първото състезание бе Равногор (42км) - там се завърнах с желание за реванш, понеже предишната година точно по същите здравословни причини се отказах. През тази година успях да завърша дистанцията, въпреки че определено не се чувствах много добре - имах болки, но натиснах и се справих. След около месец дойде време за Витоша 100 - едно от състезанията, които никога не бях посещавал и нямах търпение.
image
Снимки са притежание на: 5kmrun, Pancharevo Trail/KrisoK Photography, Витоша 100, Ravnogor Scorelauf / Dekova Photography, Трявна Ултра/Кремена Димитрова, Orehovo Ultra/KrisoK Photography (отгоре-надолу, отляво-надясно)

На Витоша нещата съвсем не тръгнаха по план. Там стартът е в полунощ, а едва след няколко минути се оказа, че челникът ми не работи. Със светлината от телефона и малко от челниците на другите участници успях да изкарам нощта. Всичко вървеше прилично, докато едва не се смръзнах край язовир Студена. Въпреки че бях облякъл всичко, което носех, тялото ми просто не успяваше да се загрее. След това имах проблем с обувките, но в крайна сметка завърших състезанието. Не с това време, което исках но пък без болки в жлъчката, което бе оптимистично. Последва Трявна 150 - може би истинския тест, който ще пресъздаде обиколката на Мон Блан. Там нещата хич не бяха добре - пътувахме в деня на състезанието и на старта бях гроги. Успях да избутам до 50км. (връх Шипка), но нямах нито сили нито желание за повече и прекратих своето участие. Последното състезание пък бе Орехово Ултра. На него се запознахме с Вили и ми е много присърце, обаче бе едва 5 дена преди UTMB, а дистанцията е 52км с 2600 метра изкачване. Трябваше да съхраня сили и заложих основно на ходене. Състезанието наподобяваше половин обиколка на Мон Блан като параметри и бе доста предизвикателно. Имах добрата компания на Иво Димов и с песни и забава успяхме да се справим с предизвикателството. Той за малко под 11 часа, а аз малко над. Имах умора в краката, но също така щастие в сърцето и увереност за предстоящото състезание.


Красивото градче Шамони и подготовка за състезанието

image
Вляво: гледката от стаята ни. Среда: гледката от ресторанта за вечеря. Дясно: гледката от ресторанта за закуска.

Пътуването към Шамони изобщо не потръгна по план. Полетът ни от София за Виена се забави, което доведе до това да изпуснем полета за Женева. В крайна сметка ни прехвърлиха с допълнителен полет до Франкфурт и 5 часа престой преди да стигнем до Женева.  Успяхме привечер да пристигнем в хотела, а той се оказа по-хубав отколкото на снимките. Избрахме хотела Rocky Pop в Les Houches и останахме много впечатлени. Ресторантът за закуска беше приказен с разкошна панорама, а този за вечеря беше навън и позволяваше да се насладим на невероятни гледки към Алпите.
/ Повече за хотела можете да видите тук: Rocky Pop Hotel Chamonix /
image
Аз и Митко в центъра на Шамони.

На следващия ден отидохме с бусче до Шамони да си вземем стартовите номера. Шамони е едно приказно градче, което в тези дни беше пълно със спортни хора и кипеше от енергия. Взехме си пакетите и направихме една кратка разходка, а част от групата се качиха до един от ледниците над градчето да го разгледат. Прибрахме се и си събрах всичките неща, които изискват в раницата. Често казано едвам я затворих, но все пак я затворих. Слязохме долу за вечеря и изведнъж ме заболя силно корема. Директно към стаята и свит на кълбо цяла нощ (най-вероятно отново възпаление на жлъчката). На сутринта към 5 без почти никакъв сън си взех раничката и поех към автобусната спирка, за да ни закарат до старта в Кормайор. Целувка с Вили и обещание да ме чака на финала ме изпращат.


Мечтата вече е в действие

image
Пристигаме в Кормайор, Италия с бусчето и емоцията вече започва да ме обвзема. Повечето от вас знаят, че не съм вълнувам за състезания, но тук беше нещо различно. Страхотна емоция, страхотно надъхване, танци, викове, невероятна тълпа от подкрепящи хора. Стартовете бяха на 3 пъти в групи от по ~700 човека. Аз бях в последната група и докато тръгваха първите две вече сърцето ми биеше учестено - някаква смесица от вълнение и притеснение. Дойде време за нашият старт.. 3 2 1 и потеглихме.
image
Снимка: UTMB Mont-Blanc
Полека в голяма група по улиците на малкото италианско градче. През цялото време, докато напуснахме градчето имаше колона от хора от двете страни, които надъхваха, свиреха със звънчета и подвикваха "Alleez, Allez, Bravooo". Аз от своя страна с буца заседнала в гърлото и неспирни сълзи се наслаждавах на всяка секунда. Навлизаме в гора в подножието на планината и не след дълго пътеката става single track (т.е. движим се в колона по един). Полека поехме нагоре по един от най-стръмните участъци в състезанието - изкачването към Tête de la Tronche с почти 1300 метра изкачване за 10км. (това си е доста стръмно изкачване по всички стандарти)
image
Снимка: UTMB Mont-Blanc
Малко преди достигането на върха започна да вали лек дъжд, а в далечината започнаха да се виждат светкавици. Слагам си якето и леко притеснен прибирам щеките. Качвам се на върха и вече съм целия мокър, а на 2500+ метра става доста хладно дори и през тези топли месеци. Пръстите на ръцете ми се смръзват и едвам се движат, затова решавам да се затичам надолу, за да сляза по-ниско и да се загрея. Спускането беше доста стръмно и каменисто, но бързо стигнах до първия пункт на 13км - Refuge Bertone. Още с пристигането видях как един хеликоптер излетя в близост до хижата и първата ми мисъл беше, че някой е пострадал. Доста се притесних и реших да действам по-внимателно за напред. На хижата спрях да заредя малко по-добре, защото от вчера на обяд не бях хапвал. Имаше супа и някакви бисквити - не беше мечтаната храна, но не беше зле. До хижата се движихме с Митко, а след нея го оставих да мине напред, защото определено беше по-бърз от мен. В този момент се опитах да си усетя организма и неговите желания. Спрях за малко встрани от пътя да хапна малко френски боровинки - не са лоши.
image
Снимка: UTMB Mont-Blanc
Дъждът отново ме съпътстваше и якето ветровка почти не слизаше от гърба ми. До вторият пункт пътеката се движи почти по равно и няма голяма денивелация. Това ми позволи да усетя тялото си и да редувам тичане с вървене, за да се пестя. Тялото не ме болеше, но ми беше леко изморено. Мина и вторият пункт и започна едно голямо и стръмно изкачване. В същото време изпече слънце и направи мисията още по-трудна. През последните двайсетина километра започнах да забелязвам интересна закономерност - на спусканията доста хора ме изпреварваха, но на изкачванията ги задминавах като спрели. Това беше и моята стратегия - да се пестя надолу и да натискам нагоре и тя явно сработваше за сега. Успях да стигна за доста прилично време до върха, които се намираше на около 2600 метра и започнах да се спускам надолу. За близо 10 часа достигнах до пункта на 40км. Хапвайки топла супа на телевизора се случи нещо неочаквано - оказа се, че първия участник на нашата дистанция финишира в Шамони. Това ме удари доста тежко предвид, че още не съм преполовил дистанцията, но бях наясно че такива са способностите ми в този момент. От там следваше спускане по приказни Алпийски селца с много красиви гледки и безкрайни зелени поляни. Приказно красиво. В едното селце на центъра се бяха събрали деца, които имаха маса и бяха наредили чаши с вода за преминаващите. Надявах се до 53км да не ми се налага да слагам челника и въпреки вече залязващото слънце продължавах да се движа без светлини. Преди пункта Champex-Lac имаше едно изкачване около 300-400метра в рамките на 3-4км. Ей това изкачване вече ми се стори безкрайно! Нощта ни обгърна и стъпките едвам се нижеха една след друга. Сложих си челника, забих главата в земята и си казвах "ей сега ще стигна", но така и не идваше. След много мъка и усещащо се като вечност изкачване достигнах до пункта. Вече наближаваше полунощ и много сериозно започна да ми се спи. Спрях на пункта да хапна супа и малко по-продължителна почивка, за да се стегна.
image
Снимка: UTMB Mont-Blanc
По подобен начин изглеждаха подкрепителните пунктове. Голям брой пейки и маси с храна/течности на входа.


По едно време както седях на масата усетих как съм задрямал. Не ми хареса! Започнах сериозно да се чудя дали трябва да продължавам и дали ще мога да се справя. Бях премръзнал, физически изтощен и психически разколебан. След кратък вътрешен разговор реших, че това е моята година. Сега или никога! И ако трябва да отпадна ще бъде, защото съм дал всичко от себе си. Сложих си дългия клин под шортите и абсолютно всички дрехи, които носех на гърба си. Изпих две чаши кола за бърза енергия и тръгнах навън. Още с излизането от пункта ме удари студения вятър и ми зашлеви звучен шамар. Не бях готов за това. Шампе-Лак ми се стори като малко градче и не след дълго влязохме отново в гората, където беше много по-приятна температурата. Бързо стигнах до пункта на 58км, тъй като беше доста близо и почти равно до там. Предстои поредното изкачване от около 600 метра за по-малко от 5км. Вървя бавно и уверено като спирам за бързи почивки. На няколко от почивките усещам как задрямвам, което ме караше да ставам и да се движа дори и бавно. На този етап за първи път ми свърши водата, което беше притеснително. Не след дълго обаче минах покрай един краварник с чешма и спрях да си напълня. Кратко след това се оказах в друг краварник, нещо като мини пункт, който беше превърнат в дискотека. Силна музика, танци, голям купон. Ама път ме чака още. През нощта в гората ми беше много спокойно - температурата бе приятна, виждаха се красиво светнали градчета и селца в далечината, челника осветява приятно напред, а тищината някак ме зарежда. До пункта на 70км се движех приятно и спокойно. Там спрях да хапна и да почина малко - имаше диджей и беше много приятна атмосферата. Заредих се добре, напълних си вода в едното шише и кола в другото и поех по пътеките. Предстоеше сериозно изкачване от около 700 метра и исках да имам енергия. Движех се добре и изпреварих доста хора, движех се добре на около час - час и половина под контролното време, което ми даваше спокойствие. На пункта на 80км вече беше започнали да се показва слънчицето и влязох на пункта с тичане, което отговаря и на усещанията на тялото ми. Светлината беше много хубава, но топлината беше това, което ме радваше повече. А и все пак като е светло не ми се спи толкова. Тялото ми се подготвяше за новия ден, въпреки че почти 2 денонощия не бях спал. След Vallorcine се виждаше едно огромно изкачване почти отвесно с виещи се пътеки нагоре. Хората движещи се по тях приличаха на малки мравки и сякаш едвам едвам помръдваха. Оказа се, че беше дори още по-стръмно отколкото изглеждаше, но пък аз бях развълнуван и знаех, че съм изключително близо до финала. Пътеката не беше точно пътека, а по-скоро се катереха големи камъни и трябваше да бъда доста внимателен при всяка стъпка. В този етап се движех малко по-бързо от желаното, но вълнението си каза думата. Очаквах като стигнем върха да започнем да спускане към Шамони, но не се оказа точно така. След като стигнахме най-високата точка пътеката започна да се вие измежду паднали камъни (нещо като нашите морени) и стъпването беше още по-трудно. Една жена до мен се спъна и нарани коляното си, а аз ставах все по-бавен и внимателен. Почувствах отегчение и малко досада от тази пътека. Слънцето вече грееше силно и потта се стичаше по лицето ми. След около час стигнах до нещо като пункт, които според мен беше подранил с 3-4км, но пък хей това значи, че ще свърши по-бързо. Свалям си раницата, събличам клина и термоблузата, защото вече е страшно горещо и звъня на Вили да й кажа, че след половин-един час се прибирам да ме посрещне. Тя ми казва, че на другите преди мен им е отнело към 2 часа от там до финала. Викам си: Пф, абсурд. 6км - макс час. Е.. оказа се, че пункта наистина е след 4км и чак от там ми остават още други 6км до финала. Спускането към Шамони беше доста интересно по едни не много широки пътеки, погълнати от корени на дървета. Исках да потичам, но много се притеснявах да не се спъна на един от многобройните клони. В същото време имаше много бегачи и хора излезли на разходка, които се качваха нагоре и ни окуражава. Почувствах енергия и не след дълго затичах надолу. Имаше една групичка бегачи (не от състезанието), които се спускаха и за кратко потичах с тях. Развълнувах се. Успях да си хвана едно приятно темпо и се спусках доста бързо към финала. Завои, още един и още един. Поглеждам наляво и виждам доброволци, ленти.. Ха, това беше бързо. На втория завой достигам до мостче и виждам Вили как стои и ме чака. Целувам я, тя ме поздравява, ама й казвам че бързам понеже се гоним с един чичо. Тръгваме да тичаме към финала заедно. Аз напред, тя след мен.
image
Камбанката ми звъни неуморно, хората острани пляскат и ме окуражават. Преминаваме през централните улици и вече се вижда къде е финала. Вили ми дава българското знаме, което е взела без да ми каже и аз го вземам със себе си. Завой и достигам до огромната тълпа, а в далечината арката. И финал! Страхотна еуфория, Вили ме прегръща, приятелите на другия Митко са там и ме поздравяват. Невероятна емоция! Благодаря ти, UTMB!
За съжаление се оказа, че той се е отказал и не е успял да завърши състезанието. 
image


В крайна сметка медали даваха само за първенците, но за всеки финиширал успешно дадоха по един елек с надпис "Finisher". Имам си също шапка и тениска от там, а и невероятните спомени за една мечта, която успях да изпълня въпреки всичките несгоди, благодарение на волята, ината и хората, които ме подкрепяха в това начинание ❤ 

Ако има нещо, което мога да ви кажа за финал то е: "Не спирайте да преследвате мечтите си и никога не се отказвайте от тях!"

А, ако се чудите какво прави Вили, докато аз обикалях по хълмовете на Алпите - може да прочетете за приказния глетчер Mer de Glace тук.


Ако това приключение ви е харесало може да го споделите с вашите приятели в социалните мрежи. Така ще помогнете на този блог да се развива.
Сподели във Facebook


1 коментара
  • Avatar
    Le Shmori, Февруари 26 отговори

    Историята е много вдъхновяваща. Мисля че, може да накара и хора, които не тичат да обуят маратонките и да отидат в планината.


Напиши ми коментар
reload